12

Изход.

You have successfully logged out.

Thank you for visiting

Явно е някаква грешка. Три еднакви писма за няколко минути. Утре ще отговори. Сега ще се прибере вкъщи, късно е, раменете я болят, главата я боли, май е настинала. От климатика е, не се чувства добре... И тези писма. Ще бъда на ъгъла в 18:47. Чакам те, мила... Едно и също. Ще бъда на ъгъла в 18:47. Чакам те, мила.

Три пъти. Естествено, че е грешка...

Turn Off Computer

Ще бъде на ъгъла. На кой ъгъл? Ще чака някоя друга, не нея, а онази не знае. Не знае, че ще я чака, но пък знае сигурно на кой ъгъл. Точно в 18:47. Смешни хора. Определят си срещи точно в "и четирийсет и седем"...

Утре ще му пише. Утре има толкова работа. Сега ще си тръгне.

Чантата, ключовете за колата, наметна палтото, ще се облече, докато върви, по навик погледна часовника, не по навик, нали той пише, че ще я чака в 18:47, сега е 18:35, не, разбира се, писмото не е за нея, станала е грешка и това е. А пък и "мила...".

Разбира се, няма за какво да бърза, естествено, че не е за нея. На нея й казват "Госпожо това, Госпожо онова, заповядайте, Госпожо, благодаря, Госпожо..." Не е за нея.

Угаси осветлението. Щрррак. Ключалката заяжда, утре ще каже да я сменят. Да, утре ще сменят бравата и ще му отговори, ще му пише, че е грешка и съжалява и така нататък... Сега, след малко, на ъгъла. На кой ъгъл? Къде е този ъгъл?...

Палтото, единият ръкав се е обърнал навътре, няма да се облича, само няколко крачки са до колата... Защо бърза?

В асансьора е спокойно, асансьорът се движи бавно, бавно, не се усещат десетте етажа, минават часове. Оглежда се в огледалото, да, очите й са подпухнали, уморена е, отвратителен тен, може би от осветлението. И този инокс. Десет етажа инокс. В началото й харесваше, сега вече не. Мрази инокс, мрази тая сграда. Десет етажа богаташко сиво. Е, просто й трябва почивка, настинала е, дали няма температура? Малко червило, о, така е по-добре. Косата? Оправи я леко над веждите. Май има нужда от фризьор, утре ще се обади, ще си запази час, ще позакъснее малко, а Ричи ще я чака. Харесва й това. Закъсняхте, госпожо? Разтревожих се, надявам се, че всичко е наред... Разтревожил се. "Mила..." Да, разбира се, Ричи, знаеш как е..., работа, всичко е наред... Само връхчетата, нали, госпожо? И леко ще филираме, ще запазим формата. Да, Ричи, както обикновено. Ричи има черни очи, дава му винаги голям бакшиш, а той я гледа предано. Черни, много черни очи.. И я чака, разтревожил се... Веднъж й каза, че името му е Радко. Избрал си Ричи за по-артистично... Артистично. Дали да не смени цвета, нещо по-артистично - например тъмно червено? Ще помисли утре. Ричи - Радко.

Как ли се казва този с писмото? Защо нямаше име? И кого ще чака? А тя как ли изглежда? "Мила...". Ще я чака в 18:47 на ъгъла.

На кой ъгъл? Разбира се, че е грешка.

Сега ще се прибере вкъщи. Той нека бъде на ъгъла, а тя ще вземе горещ душ, после ще се увие в одеало и ще гледа телевизия. Няма да мисли за нищо, по-късно ще си сипе една малка водка, съвсем малка, само няколко глътки, колкото да се затопли и да заспи...

Партер. Вратата на асансьора се отваря бавно, толкова бавно, че има време за още един последен поглед към огледалото. Добре е, една усмивка, да, добре изглежда, само брадичката малко по-високо, още малко, прекрасно. Сега гледа вратата. Инокс, мътно луксозно сиво. Колко ли е часът?

Забрави за цветето горе. Винаги го полива, преди да си тръгне. Дали да не се върне? Не, няма да се връща. Ще го полее утре, нищо няма да му стане.

Не, ще се върне сега. Няма да закъснее.

Стои на вратата на асансьора. "Забравихте ли нещо, госпожо?" Портиерът има вид на усмихнат тенор, а произнася трудно 'р' и говори дебело. И бавно. Всичко е бавно.

Не, няма да се връща. Нали ще я чака в 18:47 на ъгъла. На кой ъгъл? От кого бяха писмата? Нямаше име? Защо нямаше име?

Глупости. Никой няма да я чака. Само цветето. И утре е ден.

"Не, нищо, довиждане, до утре" - отговори му сухо, но пък портиерът е винаги любезен: "Довиждане, приятна вечер, госпожо. Утре почивам, госпожо, утре е колегата"...

Защо ли си мислят, че ги разпознава... "Така ли? Утре почивате? Тогава приятна почивка, довиждане".

Дори не знае колко са, всички поздравяват еднакво - лек ден, госпожо, приятна вечер, госпожо, имат си готов набор от лека, приятна, всичко хубаво, всичко добро... не го доизслуша...

И тази врата се отваря бавно. Всичко е бавно. Колко ли е часът? Закъснява. Колко ли остава до 18:47?

Да си определят срещи в “... и седем”. Как ли изглежда?... На ъгъла. Пишеше "мила...". Кой ъгъл?

Няколко стъпала, после няколко крачки до колата. Хладно е, истински въздух, не е климатик. Утре ще излезе и ще се разхожда. За утре има много неща. Просто ще пише, че е станала някаква грешка. Ще се извини, че не е обяснила веднага.

Колата е сама на паркинга, цък!, централно заключване, но и централно отключване, стартерът бодро изскимтя, двигателят е добре, фаровете..., дали пък нямат нужда от центровка? Утре ще звънне и в сервиза. Всичко трябва да е перфектно. Или съединителят май леко стърже... Да, утре ще провери и това. За утре има толкова много неща.

18:45, часовникът на таблото свети в синьо. Е, закъснява, но утре ще му пише. И без това не става дума за нея. Сигурно стои вече на ъгъла и чака.

Даде ляв мигач, изчака няколко коли и взе завоя спокойно и плавно. На кой ъгъл?

Не видя камиона.

Камионът се изненада, наби спирачки и я заби отсреща на ъгъла. Толкова.

Не разбра какво стана, чу тъп звук. Нея ли? Камшичен удар, после още един, вратът й изхрущя. Нея ли? На кой ъгъл?

____

Първа публикация в Електронно списание LiterNet, 13.06.2007, № 6 (91)

MONO

Накланя глава на една страна, само главата, не движи тялото си, не че не може, не че не може, но няма смисъл, няма смисъл от движенията, обикновено гледа в една точка, понякога стои със затворени очи, понякога стиска клепачи, докато в очите й запулсират кръгове. Мести единствено главата си. Леко, леко, съвсем леко наляво, наляво - и отсреща е прозорецът, първо рамката, после целият прозорец, стъклата са мокри и има залепнали листа, клоните не се виждат, но тя знае, че са там и след малко ще започнат да се удрят в стъклата. И тогава й става малко страшно. Още не чува бурята, но усеща миризмата, дъждът мирише на камък, на камък, никой не знае как мирише камък, камък, и тогава в стаята става полутъмно, и на нея й се струва, че ей сега ще започне.

Бурята идва винаги, когато наведе главата си наляво. Не знае защо е така. А когато се наклони надясно, надясно, и тогава идва онази песен, и й става по-леко, и вече не плаче, не плаче, пее си я само когато другите спят.

Не трябва рязко да сменя посоката, защото тогава идва болката. Боли я от вятъра, който блъска прозорците и стените започват да скърцат, чува ги как пукат и в стаята започва да мирише на камък. Тогава я боли. Дъждът бие стените, плющи по пода, става страшно, болката я удря, болката мирише на мокър камък, мокър камък, тя се свива, свива, стиска очи с всичка сила, сега трябва бавно, съвсем бавно, много бавно да премести главата си, да я вдигне малко по-високо, съвсем малко по-нависоко, тогава камъните ще се укротят и ще спре да боли.

Не обича да гледа нагоре. Гледа само надолу, само надолу, сега леко ще се обърне надясно, много бавно, надясно, още малко и сега ще чуе онази мелодия, тупкането в слепоочията ще спре, да, тя я помни, може и сега да я запее, но не иска да я показва на никого, пази си я само за себе си. Понякога си я пее нощем, когато всички спят, и вече не плаче, не, не плаче. Песента не е тъжна, напротив, светла мелодия, от няколко тона, да, само понякога я забравя. Ако наклони главата си още малко, почти долепена до рамото, тогава си спомня и момчето, което свиреше на цигулка, видя го, когато майка й я заведе веднъж у тях, тогава тя го видя, видя го как свири седнал на стол с колела, а то й се усмихна и я попита харесва ли й. Харесваше й, харесваше й, и то я изсвири пак, пак, същата мелодия, и тя не беше тъжна, а момчето се усмихва и я гледа. И тогава тя го пита защо има колела на стола? Защото не мога да ходя. А защо не плачеш? Защо да плача? Защото не можеш да ходиш. А то се засмя - но мога да свиря. Тогава майка й я дръпна, не е прилично, не е прилично така, тя малко не е добре, каза на момчето. Малко не е добре. Тя малко не е добре..

После се научи сама "Аз малко не съм добре". Малко не съм добре.

Kато наклони главата си надолу, там е уличката и тя често се разхожда по нея, там има тунел от дървета, тя обича да разглежда корените им, понякога кляка и ги докосва, а те са гладки и студени, сплетени, изхвръкнали са от земята и около тях плочките от тротоара са надигнати, а кората на дърветата е грапава и груба. Обича да ги прегръща, да долепи буза до кората им и да стои така.

Никога не бърза, винаги се разхожда бавно, бавно. Докато й се завие свят.

Като се измори, спира и гледа лицата на хората, които минават. Всеки път са едни и същи. Ето я жената с червената плетена блуза, всеки път е със същата червена блуза, харесва й този цвят, но тя никога вече няма да посегне да я докосне, защото "така не е прилично", каза майка й; и защото жената ще се развика, ще се развика, както оня път, а гласът й е страшен, тя крещи, крещи "помощ, махай се, махай се, пусни ме!"; а тя иска само да пипне яката на блузата й, толкова пухкава и червена, и топла, топла, а жената крещи, крещи, и гласът проби челото й и всичко стана червено, червено. Уплаши се и само повтаряше: "Аз малко не съм добре, малко не съм добре, малконесъмдобренесъмдобре, несъмдобре". Няма никога вече да пипа яката на жената, само ще гледа червеното, няма да се мърда изобщо, няма смисъл, само главата, само леко главата. Колкото да види пак и стария свещеник, опърпан, целия прашасал, расото му протрито, лекьосано, едва крета приведен: как си, моето момиче? Аз малко не съм добре, повтаря урока си тя. Мълчи, чедо, мълчи, Бог ще те пази, благославя я и продължава. Приятно й е да го вижда, когато наведе главата си надолу. Говори тихо, сякаш шумоли: Мълчи, чедо, мълчи .. И тя мълчи, мълчи, няма смисъл, няма смисъл да говори. Понякога, когато всички заспят, си говори сама на себе си: Аз малко не съм добре, несъм добре, несъмдобре…, стряска се от гласа си, забравила е други думи, но пък ако, ако наклони главата си надясно, надясно, си спомня онази мелодия, и трябва да я изпее тихо, за да я пази за себе си, както думите, тихо, за да не я чуе никой, защото пак ще нахлуят в стаята, ще викат; "млъкни, млъкни, стига, стига", после ще я стискат и ще я убодат, ще я убодат, уж за да спи, ще я обърнат наляво, и там клоните ще блъскат лицето й, по челото й ще удрят камъни, камъни, камъни, и главата й ще се пръсне от болка. Мълчи, чедо, мълчи…

..................

- Все същото. Не реагира. Само главата си движи и по цяла нощ скимти като коте.

Първа публикация: Електронно списание LiterNet, 01.07.2006, № 7 (80)

Гише № 3

Говорим.
Описваме си разпокъсано подробности от делника
през стъклена стена,
подобно на гише,
за да не срещаме дъха си.

Така е безопасно,
така инстинктите са флегматични,
а думите са култивирани печурки
неотровни.

Говорим си възпитано
и без да разберем
докато вътрешно наежени се зъбим на акулите,
умираме позорно от медузи,
а този спретнат ред на мисли
гальовно се провира през гишето.

Говорим.
По-лесно с чужди.
Разказваме си някакви истории,
в които снизходително сме се оплели
(а впрочем, глупостта е необятна! -
не виждам смисъл вече да го коментираме).
Говорим си през стъклена преграда,
доказваме си нещо методично,
дори за свободата става дума
и уж задъхано,
а зад стъклото не достига дишане
и всичко някак си е питомно.

Говорим.
Опитвам се да обясня,
че често лудостта не е в така наречените луди,
а отсреща.
Че облаците бухват мимолетно,
че всъщност се умира много лесно,
по-мъчно е да се започне,
понеже всяка смърт е собствена.

И че крилете стават само за летене
и са съвсем различно нещо
от хрупкави панирани крилца,
особено пък в сладко-кисел сос.
Особено.

Говорим си.
А казах ли,
че
ако някога
поискаш да намериш път към себе си
ще те изчакам
някъде
високо
в края на пътеката?

Из "Навреме" (Варна, LiterNet, 2006)

А, която събира душата си

Понякога е топла топка,
понякога бодлив триъгълник
(остро сгърчен),
понякога е ледена кристална сфера -
звъни усмихнато,
а въздухът е ... (ох!)
неумолимо стръмен.

Друг път
просто намига момичешки
или се разтваря в мънички прозрачни капчици
сред чувствени пухкави облаци
(бели)
и съвсем неочаквано -
режеща линия
в свистящо зелено -
бебешко гукане и старчески клетви
(едновременно).

Такава.

А
слиза често на дъното,
свива се тихо от болка
(сама и за малко),
после капризно
(чисто по женски)
се изплъзва от тъмното,
заиграва се с гълъби
(преоблечени ангели)
и отново
събира душата си
някъде горе -
на върха на иглата.

И така...


Из "Навреме" (Варна: LiterNet, 2006)