Гише № 3

Говорим.
Описваме си разпокъсано подробности от делника
през стъклена стена,
подобно на гише,
за да не срещаме дъха си.

Така е безопасно,
така инстинктите са флегматични,
а думите са култивирани печурки
неотровни.

Говорим си възпитано
и без да разберем
докато вътрешно наежени се зъбим на акулите,
умираме позорно от медузи,
а този спретнат ред на мисли
гальовно се провира през гишето.

Говорим.
По-лесно с чужди.
Разказваме си някакви истории,
в които снизходително сме се оплели
(а впрочем, глупостта е необятна! -
не виждам смисъл вече да го коментираме).
Говорим си през стъклена преграда,
доказваме си нещо методично,
дори за свободата става дума
и уж задъхано,
а зад стъклото не достига дишане
и всичко някак си е питомно.

Говорим.
Опитвам се да обясня,
че често лудостта не е в така наречените луди,
а отсреща.
Че облаците бухват мимолетно,
че всъщност се умира много лесно,
по-мъчно е да се започне,
понеже всяка смърт е собствена.

И че крилете стават само за летене
и са съвсем различно нещо
от хрупкави панирани крилца,
особено пък в сладко-кисел сос.
Особено.

Говорим си.
А казах ли,
че
ако някога
поискаш да намериш път към себе си
ще те изчакам
някъде
високо
в края на пътеката?

Из "Навреме" (Варна, LiterNet, 2006)